21.04.2021

Всички ние сме затворници, но едни килии имат прозороци, а други – не – ХАЛИЛ ДЖУБРАН

ПО-ВЕЛИКО МОРЕ

Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него.

Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.

Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.

– Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.

Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.

Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела.

Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.

– И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.

Отминахме нататък.

И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново.

– Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него.

И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.

– Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни.

И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:

– Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!

Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.

И душата ми каза:

– Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност.

Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:

– Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.

– Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.

Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.

– Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.

И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.

„Безумецът“
Халил Джубран Халил

Източник:https://chetilishte.com/%d0%b2%d1%81%d0%b8%d1%87%d0%ba%d0%b8-%d0%bd%d0%b8%d0%b5-%d1%81%d0%bc%d0%b5-%d0%b7%d0%b0%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%80%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8-%d0%bd%d0%be-%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b8-%d0%ba%d0%b8%d0%bb%d0%b8/

бутони за социални мрежи

BGtop